Елена Панайотова е доктор по театрални изкуства, специализирала е европейска култура и история в Университета в Амстердам и театрална антропология в „Один“ театър в Дания. Дългогодишен преподавател по актьорско майсторство в Академията за изкуства в Утрехт, Холандия и департамент „Театър“ към НБУ. Съосновател и председател на управителния съвет на фондация „Ден Гри“, чрез която продуцира и ръководи над 100 международни творчески събития и изяви. Проектите, които ръководи в сферата на изкуството и образованието, въвличат над 300 артисти и 5000 деца от четири континента. Панайотова има множество награди като театрален режисьор на над 30 драматични, оперни и куклени спектакли, които са били част от различни европейски фестивали през последните двадесет години. Филмът „Майка“ на Зорница София, който излиза тази есен, е вдъхновен именно от работата й на няколко континента.
Дни преди премиерата на най-новия й спектакъл, „Седем стъпки на любовта“, ви срещаме с Елена и с още двама от създателите му. Намираме се в една от гримьорните на търговищкия театър и си говорим за света и театъра. И за света на театъра. Разговаряме с Елена Панайотова, която е режисьор. До нея е Николай Иванов, който композира музика. Сценографът Юлияна Войкова – Найман също беседва с нас. Но, както се полага, започваме с режисьора.
Елена, твоята работа, като режисьор, се отличава със силния интерес към източните традиции. Това ли те влече?
Да, вярно е че имам голям интерес към традициите на далечния изток. Самата аз съм преподавала театрална антропология и съм запозната с театралните традиции на Изтока, както и често съм пътувала в тези територии. През 2019 поставих спектакъл по древна японска легенда „Принцът на морето и принцът на земята“ в пловдивския куклен театър, който ме отведе до Япония. Спектакълът бе отличен с награда „Пловдив“ за изключителни постижения в изкуството. Сценограф беше Юлияна Войкова-Найман, мой дългогодишен партньор и носител на театрални награди, с която сега работим по спектакъла „Седем стъпки на любовта“. Две години по-късно, по време на пандемията създадох спектакъла „Шахнаме: сказание за Зал“ по едноименния персийски епос, в който работих в сътрудничество с композитора Николай Иванов, също част от екипа сега. Спектакълът бе отличен с няколко номинации и получи наградите „Икар“ и „Аскеер“ за авторска музика, както и откри международния театрален фестивал „Фаджр“ в Техеран тази година.
Как решихте отново да работите с персийски текст?
Заедно с директора на театъра в Търговище се обединихме около идеята, че региона тук е мултикултурен и е добре тематиката на спектакъла да е мултикултурна. А персийската литература е изключителна съкровищница на необикновени истории и пресичане на множество култури. Спрях се на древна персийска притча, писана през 12 век, от поета Низами Ганджеви, която разказва за принцеса, търсеща своя избраник чрез поставяне на смъртоносни препятствия и задаване на сложни гатанки. По-късно тази приказка стига до Турция, където героите получават своите имена – Калаф и Турандот. Може би малко хора знаят, че точно този текст е в основата на популярната опера „Турандот“ на Пучини. На български е преведен по-късен вариант на персийската приказка от Николай Райнов.
Какво ще видим в новия спектакъл?
В нашия спектакъл „Седем стъпки на любовта“ се проследява пътят на Калаф, който е принуден на мине в изгнание и да пътува из древна Персия, докато стигне до Китай, където решава да се бори за ръката на принцеса Турандот или да загуби главата си.
Всички актьори са изключително млади, в първите няколко години от своята кариера и носят много интересна творческа енергия, талант и готовност за експеримент. Спектакълът отговоря на техния младежки темперамент и е много игрови, където всеки от тях поема по няколко роли. Това е една приказка за възрастни, в която ще говорим за любовта, приемането, мъдростта, властта. Вдъхновявали сме се от китайската „Пекинската опера“ и персийската разказваческа традиция „нагали“.
„Седем стъпки на любовта“ носи тази млада, ентусиазирана и талантлива енергия и мисля, че всеки от зрителите ще се развълнува, защото това е история за първата любов, разказана от млади хора.
Можем ли да приемем, че „Седем стъпки на любовта“ е обикновена любовна история?
В никакъв случай това не е обикновена любовна история, доколкото любовта може да бъде обикновена.
Освен темата за първата единствена любов и седемте стъпки към нея, съгласно суфиската мъдрост, преплитаме много други истории, подобно на ориенталската традицията в „Приказки от 1001 нощ“. В нашия спектакъл се преплитат теми за емигрантството, приемането на несигурността, пътя на младия човек към съзряването, пътя към себе си и срещата с истинската любов. Защото човек открива любовта само когато е готов за нея. Ако не си готов, тя може и да те подмине.
Даваме и различна гледна точка към легендата за Турандот. Тя е млада жена, която е притисната да се омъжи, за да изпълни политическите си задължения. И тя се бори за правото си не просто да се омъжи, а да срещне този, който е достоен за нея. Това е една много образована жена, изключително умна и ерудирана, владееща всякакви изкуства, изпреварила времето си и тя се бори за правото си на избор и шанс да срещне мъжа, който ще й е равен.
Какво послание отправя спектакъла?
За съзряването, за приемането на другостта и препятствията в живота като обогатяващо преживяване, за премахване на границите вътре и вън от нас, за отстояване правото да обичаш и за любовта, която може да преодолява междукултурни различия и всякакви ограничения.
Един от нашите герои казва: „Животът е като тръстика, постоянно клатена от вятъра.“ Важно е да имаш търпение. Всеки един персонаж в историята ни преминава през различни перипетии, за да стигне до мъдростта. Надявам се, че и зрителите пътувайки с нас ще открият различни послания, които да отнесат със себе си.
Поканата да работиш в Търговище от кого дойде?
В Търговище съм по покана на новия директор на театъра, Владимир Петков, мой близък приятел и колега, и изключително ерудиран театрал. С готовност подкрепих неговата програма и кандидатура. Смятам, че децентрализацията на театралния живот в страната е важна стратегия и мисия за привличане на младите хора обратно в извън столичните театри.
Спомена актьорите на няколко пъти. Кои са те?
Актьорите, както казах са най-младото попълнение в творческата трупа на театъра. Изключително интересни нови лица и повечето от тях правят своя дебют. Антония Кундакова и Мартин Петров играя Турандот и Калаф, останалите участници – Благица Стоименова, Любомира Стефанова, Радослав Радев, Теодор Кисьов, Тодор Кирилов се превъплъщават в по няколко роли на царе, ханове, разбойници, разказвачи, мъдреци, танцьорки. Хореограф е също един млад творец Яница Атанасова, която вече е носител на много награди.
А останалите от екипа? (тук в разговора се включват композиторът и сценографът)
Елена: Срещнах Николай преди 10 години в Индия и тогава си казахме, че ние трябва да работим заедно. Мисля че тази среща на Изток ни ориса и, след прекрасното си сътрудничество в спектакъла „Шахнаме“, за мен беше естествено отново да се обърна към него, защото той е изключителен специалист в източната музика.
Николай: Това е нашият втори проект с Елена, с която успяваме да работим в хармония, а това е много важна предпоставка. Когато човек работи с даден екип, хармонията идва сама, защото резултатът е този, който я предизвиква. Свикнал съм да работя със страшно много материал и да го променям в момента и точно това беше предизвикателството тук, че някои неща – самото действие, визията, движението на сцената – наложиха да правя промени при всяка репетиция.
Николай, ти имаш богат опит в композирането за кино и театър.
Така е. Имам огромен опит, първо в киното, защото съм правил музика за над 50 филма. Освен това свиря на живо в един театър в Будапеща, в който има българска следа, казва се „Малко театро“. Автор съм на музиката на много документални и игрални български филми, имам много награди във и извън България. Пътувал съм страшно много, правил съм много международни проекти и колекционирам екзотични инструменти вече повече от 20 години. Някои от тях успях да употребя за първи път в този спектакъл.
В „Седем стъпки на любовта“ има ли нещо уникално откъм музикална страна?
Тук темата е Персия, място, където се пресичат различни древни култури – на Индия, Иран, Китай…И всички те имат някаква връзка с нас, защото ние сме минали по този път като прабългари. Например, във всички тези народи има някакъв прародител на българската тамбура, която ние днес използваме във фолклора, а във всеки от тези райони тя се казва по различен начин.
Какви инструменти използваш?
Използвам сетар (индийски инструмент), даф (перкусионен ирански инструмент, който има ритуален произход), гъдулка, чиято родина е Персия и се казва кеменче, и се свири по същия начин, всякакви гонгове и други ударни инструменти. Японските кото (струнен инструмент) и шикохачи (флейта), и азиатския шимасен.
Останаха костюмите (обръщам се към Юлияна). Какво ще споделиш за тях?
В началото костюмите са по-скоро символични. Използват се само детайли, които дават кода към мястото и епохата. Постепенно сцената се пълни с все по-образни декори, а костюмите се допълват до ясен цитат на пекинска опера. Някои от кимоната са създадени от оригинални индийски сарита, които с Елена сме донасяли от Индия.
От гледна точка на сценографията има ли предизвикателства?
Мисля, че е интересно, защото, когато се работят такива приказни проекти само въображението ти е граница. Може много да се фантазира, може много да се интерпретира. Важно е да се остави пространство за въображението на зрителя.
Изпращайте ваши снимки и информация на [email protected]
facebook Присъединете се към нашата Facebook група за новини от Търговище и региона.
